2008/12/16

Наказани или благословени?

Човекът е градивната единица на обществото. Той е създателят, владетелят, законодателят и съдникът в тази смазваща машина, наречена общество, но доста често, именно човекът е и най-големият срам и позор за обществото. Понякога човек забравя, че принадлежи главно на себеси и става подвластен на неписаните закони на обществото. Започва да забравя личностните си идеи и цели и става обществен герой, живеещ и мислещ спрямо законите.Има обаче и едни други единици, които са именно бичът за обществото, неговото табу - свободомислещите. Те изразяват себе си, смятани са едва ли не за луди, защото са различни. Но кой определя кой е луд или не? Обществените порядки. А кой създава тези общественни порядки? Човекът - най-малката и същевременно най-нужната единица, за да съществува обществото.
Обществото е не просто дума, назоваваща група от здравомислещи хора, това е една институция с неписани закони и правила. След като съществува и е създадено от самите нас, явно има нужда от него, но не е ли то един железен синджир, придърпващ единицата човек към земята всеки път, когато той се опита да разтвори пурпурните си криле и да се извиси към неузнати и красиви висини.Често пъти, когато разсъждаваме за личността, допускаме груба грешка, смятайки, че личност и индивид са едно и също нещо. Личността е духовната реалност, а индивидът - интелектуална категория, означаваща най-нисшата степен в йерархията на логическото деление род-вид-индивид. В този ред на мисли да наричаме личността индивид, означава да принизяваме нейното значение, а оттам - да обезценяваме човешкия живот. Индивидът е социална биологична категория. Личността не може да бъде класифицирана. Човешкото мислене е устроено така, че то може да “улови” с категориалния си апарат единствено същности, опознаваеми като субстанция, като мисловен предмет, който отговаря на въпроса “що е това?”, и качества, преписващи се или отричащи се за тези същности (“какво е това?”). Личността обаче не е нещо, тя е някой, а този някой би могъл да бъде потърсен единственно с въпроса “кой е той?”, но не и с въпроса “какво е това?”. “Човешката личност”, пише Василий Лоски, “не може да бъде изразена в понятия. Тя се изплъзва от всякакво рационално определение и дори не се потдава на описание, защото всички свойства, с които бихме се опитали да я охарактеризираме, се срещат и у другите индивиди. Личното може да се възприема в живота само чрез непосредствената интуиция или да се предава чрез произведения на изкуството. Когато казваме: “това е Моцарт” или “това е Рембранд”, всеки път попадаме в “сферата на личното”, която никъде няма еквивалент”.Според формулировката на богослова Христос Янарас, “всяко човешко същество представлява само по себе си личностна екзистенция, способна да “ипостазира” своя живот като любов, като свобода по отношение ограничеността на тварната природа и на каквато и да било необходимост”.Това да бъдеш личност освен своите преимущества, крие и известни недостатъци. Когато си личност, ти се открояваш и си различен. При прекомерното надделяване на индивидуализма обаче, останалата част от обществото, в което пребиваваш, се чувства застрашена. Проявява се конфликт на интереси поради възможността ти да разкриеш в даден момент повече преимущества в сравнение с тях, или обратното - да не реагираш правилно и рационално в дадена ситуация, а това от своя страна да доведе до загуби за колектива. Различните единици, открояващи се в масата на обществото, се описват или като заинтригуващи патологични случаи на индивидуалност, или като срам и позор, който трябва да бъде скрит от самите нас. Понякога за да не се превърнем точно ние в този патологичен случай, затварян в подземие и крит от света, просто защото е различен, се превръщаме не в това, което реално сме и искаме да бъдем, а в това, което обществото изисква от нас и позволява да бъдем. Пред същността си ние полагаме една маска, скриваща и предпазваща реалността, която се крие зад това изкуственно лице.Всяка част от нашата душевност малко или много е засегната от ограничението, което сами си налагаме, но често най-ранено и повалено на сивата пръст е едно от най-красивите пориви у нас, а именно желанието за знания. Още от Библията желанието за знания е едва ли не обявено за “грях”. Първите хора, Адам и Ева, биват изгонени от райската градина именно заради порива да вкусят от плода на знанията. Става въпрос не за тези знания, които получаваме в ежедневието си, а за порива за знания, които душата иска. Друго, поваляно на земята от тежеста на обществените вериги, е чувството, самото чувство. Самата способност да приемаш нещата “навътре” в цялата им мощ, красота, но и болка. Всеки един от нас е способен да обича, чувства, приема и да се раздава до безкрай. Друг е въпросът, че повечето са предпочели да сложат гореспоменатата маска вече не толкова, за да се харесат и впишат в колектива. Не, когато говорим за чувственост, маската е по-скоро защитно средство, за да не бъдем наранени. Душевната рана е много по-страшна от физическата, и точно страхът от нея допълва порива и ни подтиква да положим маската на лицето си. Тази маска ще ни защити, но и ще ни ограничи. Нима ограничението е подобаваща цена за спокойствието и сигурността на чувствата ни, скритите и стаени чувства? Или е скъпо и плащаме прекалено много, като губим способноста да почувстваме красивите моменти още по-близо и по-силно, защото без маска, освен че е по-силна болката, по-силно е и щастието, когато го изпитваме. Именно това е въпросът, който ме терзае и е тема на това разсъждение - наказани или благословенни са хората, предпочели маската.За да стигнем до правилния извод, е нужно да разгледаме двете страни на решението. Нека започнем с позитивите:Най-голямото преимущество на тези хора е, както казах, защитата. Те са защитени от останалите егоисти, които, в стремежа си да са щастливи, нараняват. Вторият позитив е спокойствието. Не се затормозяваш с излишни мисли, които не са пряко свързани със съществуването и пребиваването ти на земята. Всичко е опростено докрай, а единствените странични дейности са с цел развлечение и ти носят удовлетворение, разнообразие и наслада. Маската те прави обществен любимец, отваря много врати в множество обществени групи, които търсят лицето, което ти сам си слагаш. Ставаш търсен, контактен, въобще обкръжен си от “приятели”, защото си положил маската и си станал “лицето”, от което колективът се нуждае и приветства.Но стига с позитивите, ето и опониращите им негативи: Въпреки защитата от егоисти, маската превръща самия теб в егоист. Целенасочено същество, неинтересуващо се дали наранява околните, стига да постигне целта си. Себичен индивид, готов на всичко, за да постигне измислените си цели. Най-често това са обществените контакти и “приятелства” с цел финансова или друга материална облага. Негатив също е и фактът, че тези контакти не са приятелства, те са просто едно симбиозно съществуване между два маскирани индивида, стремящи се да са актуални и вписващи се в обществото. Колкото и контактен да си с маската и колкото и възможности за реализация да имаш пред себе си, те ще са отворени не за теб, а за маската ти и ще се реализират не твоите идеи, а идеите, угодни за колектива. Но може би нещото, заради което аз избирам дори да не помислям за маскировка, е фактът, че тя затъпява чувствата ти. Освен че не пропуска болката да те прореже, тя не позволява на радостта да докосне и озари душата ти.Пушкин има едно стихотворение “Не дай мне Бог сходит с ума”, в което се моли да не полудее, а да има възможност да мисли и чувства до най-малката подробност. А ако човек има възможност да вниква по-дълбоко и по-дълбоко, то той ще може и повече и по-пълно да се наслаждава на щастието или на всички усещания, за които мечтае. В смисъл, че ако е обичан, ще може по-дълбоко да усеща любовта и всичко останало. А ако човек по-малко мисли и по-малко чувства и съзнава, мисля, че дори и да изглежда щастлив, все пак е като полудял човек, който не може да съзнава човешкото и истинското в себе си. Не различен, а наистина полудял.Според мен хората, избрали маската, са наказани. Въпреки раните и болката, които изпитвам аз, и хората, решили да се изправят незащитени пред институцията общество, и егоцентричните единици, може да бъдем наранявани и да изпитваме болка. Но в замяна на неизмеримото, наистина моментно, но безкрайно щастие, изпитвано понякога. Нека не забравяме, че болката също е измерима и относителна във времето величина. Именно времето е най-големият лечител, но понякога и най-страшният мъчител.Хората, сложили маска, за мен вече са наполовина мъртви, и то не убити, а самоубили се. Умъртвили една от най-красивите части на душевността си, своята идентичност. Никъде по-нагоре не давам пример, но сега ще го приложа:Всеки ден срещаме по улицата десетки момичета и момчета, подвластни на модата. В стремежа си да бъдат харесвани именно от това общество и да не бъдат обиждани като старомодни или “задръстени”, те покриват индивидуалността си и залъгват себе си, че новата им маска са именно самите те. Това е и друг негатив на маската - кара те да лъжеш самия себе си, че си щастлив. Тези момчета и момичета, мъже и жени, подвластни на модата (също определяна от обществото), са един простичък пример за маските, които сами налагаме на себеси. Общуването с подобни хора, но вече много попрекалили със замаскирането си, е убийствено за хора като нас, казвам нас, защото съм убедена, че всеки, прочел тези редове, се определя като решилия да носи собственото си лице, въпреки рисковете. Дори и аз неведнъж се самоопределих като такава. Но дали наиситна е така, дали наиситна сме реални пред обществото или именно това е способността на маската да ни залъгва, че сме щастливи и сме себе и. От всичко казано стигаме до извода, че носещите маска са наказани да не чувстват, самонаказали са да живеят в илюзията, зградена от самите тях под нечий натиск и идеи. Останалите според мен са благословените. Привилигировани да чувстват и мислят като личност, но смятащи се за прокълнати заради ежедневната болка, прорязваща неподправените им души.
Източник: http://www.vaelostudio.org/voronsky/index.php?option=com_content&task=view&id=436&Itemid=56

Няма коментари:

Публикуване на коментар