2008/12/29

Обичам да пътувам, когато имам възможност.Новите неща винаги са предизвикателство за мен, а и колкото повече знаем за света около нас, толкова по-живи се чувстваме।Тук е момента да използвам мисълта "Memento Mori".
Девин е място, в което луксът и нищетата се преплитат, но определено е много красиво селище в сърцето на Родопите.Въздухът е чист и самото място лъха на свежест.Зарежда с много позитивна енергия.

2008/12/22

Обичам романтиката във Фентъзи стил.Постоянно опитвам нови неща, затова ето тук публикувам най-новото, което съм създала сега.Комбинацията между готическа музика и природа почти винаги е успешна, но зависи от гледната точка.Всеки вижда през различна призма нещата...

2008/12/21

Комплексът за непълноценност в творчеството на Адлер


Когато се говори за Адлер, с него безспорно се свързва създаването на т।нар. индивидуална теория и психотерапия. Във всички свои трудове, той описва именно човекът като личност, отделна от всеизвестния израз “малкото човече”. Той може да се разглежда като основополжник на понятието “личност”, защото разчупва доста теории на други психолози.
Адлер представя развитието на индивида като борба за неговото усъвършенстване. Според него съществуват две движещи сили за психическото развитие, компенсация и свръхкомпенсация - тя е обособена ярка форма на борбата за чувството за непълноценност, чийто продукт е творчеството на хората, а невротичното състояние се заражда в случаи , когато индивида, стремейки се да се наложи над други, иска да предизвика симпатия към себе си на всяка цена. Основните тези на индивидуалната психология на Адлер се изразяват в разбирането за:
Индивидуалното като единно и самосъгласуващо се цяло. Представите за човека като единно и самосъгласуващо се цяло, съставляват адлерианската психология. Адлер назовава своята теория "индивидуална", по аналог на латинското "individuum", означаващо неделим. Изхожда се от разбирането, че нито една проява на жизнена активност не може да се разглежда в изолация, а само в съотношение на личността като цяло: в мисленето, в чувствата, в действията и др. Тази единност в личността Адлер определя като стил на живот;
Човешкият живот като активен стремеж към съвършенство. Само в движението, насочено към личностно значими цели индивидът може да бъде възприет като единно и самосъгласувано цяло. Потвърждението, че човек се стреми към съвършенство, Адлер открива в съображението, че хората не се оттеглят от някакви външни или вътрешни причини, а се стремят към удовлетворяване на личностно значимите си цели. Тези цели се избират индивидуално и до голяма степен определят човешката съдба, а достигането на планираното повишава личната самооценка.
Индивидуалността като творческо и самоопределящо се цяло. Признавайки значението на наследствеността и обкръжаващата среда за формиране на личността, Адлер приема, че индивидуалността е продукт на тези две влияния. Той считал, че хората притежават творческа сила, която въздейства върху възприятията, паметта, въображението, фантазията и мечтите;
Социалната принадлежност на индивида. Индивидуалната психология на Адлер разглежда и изследва индивида, включен в обществото. Всяко човешко поведение в индивидуалната теория се интерпретира в социален контекст. По тази причина у всяко човешко същество се наблюдава естествено чувство за общност или социален интерес - вроден стремеж към социални взаимоотношения и сътрудничество;
Според Адлер поведението на индивида зависи от мнението на хората в обкръжението. Хората съществуват в съответствие с тези убеждения, независимо дали са обективни или не.
Ключовите концепции, от които се изхожда при неговата терапия са:

- чувство на непълноценност и компенсация;
- стремеж към превъзходство;
- стил на живот;
- социален интерес
- творческо "Аз";
- поредност на ражданията (позиция на децата в семейството);
- функционален финализъм (поведението се подчинява на поставените цели към бъдещето).
В индивидуалната психология на Адлер се разработва детайлна схема за изучаване на детето.Тя се опира на разбирането на Адлер за структурата и динамиката на личността и е насочена към изясняване на особеностите на развитие на чувството на непълноценност, способността за компенсации, пътищата за формиране на социален интерес. Разглежда се проблемът за човешката невроза и работата с депресивни клиенти.
Стремежът към съвършенство се разглежда от автора не като абстракция извън времето и пространството, той е исторически и културно обусловен. Всяка епоха, всяка култура моделира своя представа, свой образ на желаното, за личностния идеал.
Стремежът към съвършенство има социална природа - това е друг важен акцент в концепцията за личностното развитие на Адлер. Основните идеални норми в живота на човека са свързани с човешкото общежитие - за пример могат да бъдат взети Десетте божи заповеди, които са изцяло обвързани със съвместния живот на хората.
Стремежът към съвършенство е вкоренен дълбоко в човешката природа। Нещо повече, той е характеристика на живото изобщо - от равнището на живата клетка до висините на духа. Доколкото развитието на тялото и душата във филогенезиса са най-тясно свързани, стремежът на живата клетка да се саморазвива за по-съвършена адаптация се предава след това и на произтичащата от нея психика.
Адлер обвързва стремежа към съвършенство със способността за целеполагане. Той казва: "В тази целеустременост, която не може никога да достигне състояние на покой и уравновесяване, тъй като очевидно предизвикателствата на външния свят са от такова естество, че никога не могат да бъдат напълно удовлетворени от отговора, трябва да се е развила онази способност, която ние, разглеждайки я от различни страни, наричаме ту душа, ту дух, ту психика, ту разум, което включва всички други "душевни способности"... (Душата носи) този постоянен стремеж към победа в непрестанния сблъсък с външния свят, превъзмогването на смъртта, към постигане на една подходяща идеална форма... ...да се достигне целта на превъзходството, съвършенството, на сигурността".
Доколкото основополагащ принцип на индивидуалната психология е единството и целостта на човешката психика, "вродената", както я нарича Адлер, способност за целеполагане също има свое ядро или основна цел, която определя посоката на човешкото развитие.
Необходимостта от основна цел е важно условие за добър живот, доколкото държи личността в единство и цялостност. От тази самоизградена целеустременост възниква единството на личността, а това е най-важната характеристика на личността в интерпретацията на индивидуалната психология. Ако не сме наясно с целта и свързаните с нея водещи линии, които движат личността, тя би изглеждала само като прост сбор от несвързани помежду си частици.
Като развива своята теза за телеологичната регулация на човешкия живот, Адлер многократно се противопоставя на опростенческите опити човешките жизнени процеси да се обясняват през причинността. Това се отнася както за индивидуално-личностното равнище на разглеждане, така и при разглеждане на регулацията на обществото: "Как непрекъснатият стремеж на човека "нагоре" предизвиква напредъка на културата, създавайки едновременно методиката и техниката на живота, при което всички налични възможности заедно с органичните дадености намират използването, ако не и правилното си приложение, би трябвало да се обясни дотолкова, че да се осветли значението на "финала" в душевния живот в противовес на причинните опити за обяснение" .
Двигателят на човешкото развитие всъщност се крие в стремежа за компенсиране на чувството за малоценност.Стремежът към превъзходство като фундаментален мотив се оформя около петата година на детето и се развива последователно в целия жизнения път.Той е в основата на главните ни жизнени цели, мотивация, ценности. Именно това използва Адлер при индивидуалната си психотерапия.
Разглеждайки по-детайлно формите на психична компенсация на чувството за малоценност в детството, Адлер посочва всички онези процеси и дейности, които обикновено се свързват с детското развитие и социализацията в детството - идентификации с бащата, с майката и другите значими възрастни, игрите, водещи до усвояване на всекидневни умения, детски желания от вида "Като порасна, искам да стана .....".

Автор: Виктория Минева

Влиянието на заобикалящата социална среда върху формирането ни индивида като лидер и приемането му като такъв




1.Модел на изследваното явление

Лидерството е постоянно коментирано явление. Много въпроси изникват при изясняването на това понятие. Дали е възможно всеки чрез обучение да се превърне в лидер е формално коментиран въпрос – отговора е категорично отрицателен. Лидерът се създава още докато е зародиш в майчината утроба, за да се превърне индивидът в лидер са необходими много неща: уважение от страна на родителите, разбиране и добро възпитание на личността като такава от семейната среда. Едно е ясно: Лидерът е самоуверен, а самоувереността се формира с добра оценка от заобикалящата социална среда.
Както всички останали качества лидерството се формира по два начина: добър – чрез добра семейна комуникация и създаване на приятно, уверено излъчване, още наричано харизматичност или чрез лош начин: фалшив аз и нарцисизъм.
Независимо от формирания лидер и неговият стил на действие, самото понятие “Лидерство” е равносилно на изкуство.

2.Основни идеи


Основните идеи на този проект е изследването на лидера, формиран чрез добра семейна среда и този, формиран чрез фалшив аз и нарцисизъм.
В тази проектна разработка от една страна ще се види взаимосвързаността между безрезервното приемане, подкрепяне и поощряване на детето като личност от родителите в бебешката и детската възраст, когато се формират основните черти на характера на индивида с цел себевъзприемането му и успешна реализация във зряла възраст.
От друга страна ще се проследят закономерностите: липса на положителна оценка в детска възраст от страна на майката и създаване на т.нар глаз да призннание, известен още като нарцисизъм; натиск върху индивида, който пробужда инстинкта му за самосъхранение, т.е. оцеляване в социална среда, която му е чужда и има строги правила, налжени от външна инстанция. Тази идея ще назова с въображаемото наименование “ефектът на пресата”.

3.Нерешени въпроси
Нерешените въпроси безспорно са свързани с разглеждането на фалшивия Аз, нарцисизма и партиципативността в лидерството.
Уиникът въвежда Фалшивия Аз като го противопоставя на Автентичния Аз. Фалшивият Аз е психична организация, която осигурява оцеляване в условията на тежка зависимост от недобронамерена инстанция. Основното допускане е, че контролиращият обект има интереси, които с в конфликт с тези на Автентичния Аз (нерешен/зле решен Едипов конфликт). Това превръща живеенето в непрекъсната борба за оцеляване, т.е. в съревнование, което не може да се спечели, което не може да се напусне и което прави всеки избор въпрос на живот и смърт. Фалшивият Аз е инструмент, без който такъв житейски проект не може да се осъществи.
Въпросът, който животът с Фалшив Аз поставя е дали качеството на живот не се влошава толкова много, че самото живеене спира да си струва усилието. С други думи разбирането за лидерство се свежда до налагане със сила в ситуация на противоборство: който води е винаги сам, никой не го следва поради единомислие, а под натиск; "водещ" и "следващ" не могат да са в автентичен обмен и единомислие. В споделянето след участието си в тази и други сесии членовете на изследователския екип назовават "гняв", "безразличие", "отчаяние". Това е спектърът от преживявания в груповата култура на Фалшивия Аз.
Нарцисизмът в психологията на Аз-а е психична организация разпознаваема на нивото на функциониране, известно като личност (устойчиво възпроизвеждания стил на участие/интеракции, който легитимира индивидуалността). Според Кохут (Кохут 2000) индивидът не създава организацията на личността си сам, а я постига в детството израствайки във взаимодействия с първичния обект (майката) от два основни типа: като се “оглежда” в него (mirroring) и като го идеализира, т.е. като търси одобрение (възхищение) за постиженията в развитието си и като го полага в безпогрешност. Когато, най-общо казано, индивидът не получи "полагаемото му се" одобрение чрез първия механизъм и/или обектът не партнира пълноценно като образец, човек се оказва с психична организация доминирана от глад за признание. Този глад го кара да участва в нещата не заради постигането им, а заради възможността да встъпи в позиции и роли, които ще му позволят да изиска и да получи възхищение.
Сред превъплъщенията на глада за признание в регистрите на нарцистичното поведение е и страстта към лидерство.
По-специално, когато дадена задача въвежда в културата на коккретна група висока тревожност, изкушението пред участниците да напуснат реалността и преминат в защитен режим е по-голямо. Тази ситуация е добър шанс за индивида с нарцистична организация: в настъпилото колебание за нагърбване с лидерство неговата потребност да е обект на възхищение го тласка да поеме предизвикателството и да се предложи. С други думи, нарцистичната психична организация "закономерно" се асоциира с възглед за лидерството като свойство (дарба, умение, призвание) на индивида, а не като функция на група
Партиципативността се разглежда като избор в условията на свобода на действие (discretion) и характеризира организационната култура на индивида.
Критичният момент, съгласно теорията на M. Klein, настъпва когато развитието на когнитивния капацитет достигне точката, в която детето си дава сметка за физическата неразчленимост на "доброто" и "лошото", неотделимо съчетани в първичния обект. Преживяването е за вина и срам при спомена за изпитваната ненавист и агресия към този, който е в същото време и източникът на всички блага направили живота възможен. Страхът от възмездие за проявената "лошотия" осенява детето едновременно с осъзнаването, че "лошотията" е част и от собствената му природа. Освен че бележи възникването на първото преживяване на смиреност (в противовес на нарцистичната всемогъщост и всезнание), този повратен момент дава началото на порива у човека да възстанови нараняванията, които е причинил поради незнание. Съгласно Klein тази репарационна тенденция трансформира разрушителността в способност за творчество и обич. Социалната загриженост у индивида израства от преживените чувства на вина и срам (в противовес на конфронтация и отричане) при осъзнаването на невъзможността човек да бъде само добър и от възникналото желание за репарация на обкръжението.
Партиципативността е предпоставка за добро лидерство. Нейното отсъствие автоматически извиква злоупотреба с лидерската функция от узурпатор на властта.


4.Цел, хипотеза и задачи

Целта на този проект е да се проведе запитване до определени хора относно кой стил лидерство и кой психични организации на лидерите са най – балансирани и успешни от стратегическа и глобална гледна точка., а също и кои са най-предпочитани.
Хипотезите, които трябва да бъдат доказана или отхвърлена с настоящия проект са:
- Лидерът не може да бъде обучен като такъв. Това е съвкупност от умения, което не всеки притежава;
- Демократичен лидерски стил, характерен за лидер, заченат и изграден в семейна среда, изпълнена с разбиране, уважение и признание на детето като личност.

За целта се намира решението на следната задача:
- Влиянието на заобикалящата социална среда трябва да води до себеутвърждаване и себереализация на индивида - лидер като такъв;

5.Методи


Методите, които е добре да се използват в настоящото изследване са беседи с различни социални групи и статут в обществото. Темите са “Какви качества трябва да притежава лидерът?” и “Каква визия си представяте за Вашия лидер?”. По втория въпрос се представя снимков материал на няколко различни човека: Красива жена с много гримирано лице и привидно истинска усмивка, Симпатичен мъж с безизразно лице и гледащ с празен (студен) поглед, Не много красива, но симпатична жена, снимана когато се смее гръмогласно вероятно; Красив мъж, облечен изключително модерно с така наречения “мачо” вид; не твърде хубава жена с видимо целеустремено и почти гневно изражение; Не особено хубав мъж с приветлива усмивка и добър (почти влажен) поглед.
По първия въпрос се предлагат следните отговори: харизматичност, интелигентност, инициативност, организираност, добри човешки взаимоотношения, обаяние, самоувереност, отговорност, комуникативност, висше образование, стабилност, амбиция, пробивност, високо ниво на адаптивност, манипулация, авторитет, акуратност, умение да стимулира хората; правилна преценка за ситуацията; обективност.
Участниците в беседата са разделени по различни показатели – образование и умение да прави нещо (имащ занаят), практическа приложимост на знанията и по пол:

 Мъже и жени, работещи неквалифицирана работа (в това число строителни, монтажни дейности; фризьорство, коафьорство, козметични услуги) без висше образование, но практикуващи определен занаят (доволни от работата си, считайки че това е мечтата на професионалния им живот);
 Мъже и жени с висше образование с изцяло теоретична подготовка без реално практическо приложение (с преувеличени претенции и очаквания, както и представи за живота като дипломирани специалисти, най-вече безработни заради очакванията си или крайно депресирани от работата си, защото само с нея са намерили възможност за препитание);
 мъже и женис висше образование, които на практика имат различна от тази по специалността си професия,но считат, че това е попрището им (повечето работят във специализирани фирмени организации с малки или не чак толкова големи организации – търговски, с международно участие, компютърни миниатюри образно казано)
 мъже с висше образование, работещи по специалността си (строто големи институции с големи групи от хора – мобилни, държавни, телекомуникационни и най-вече научни);
 мъже и жени без висше образование, успели чрез амбицията, трудолюбието и пробивността си ( в някои случаи нахарството си) да се наложат като специалисти в учреждението, където са успели по един или друг начин да се утвърдят.

Таблица 1. “Какви качества трябва да притежава лидерът?”

Качества според 1-ва група 2-ра група 3-та група 4-та група
5-та група:
Харизматичност: 92 %, 94 %, 98 %, 95 %, 91 %
Интелигентност: 70 %, 99 %, 96 %, 97 %, 80 %
Инициативност: 97 %, 85 %, 93 %, 95 %, 94 %
Организираност: 92 %, 94 %, 98 %, 95 %, 91 %
Добри човешки взаимоотношения: 70 %, 99 %, 96 %, 97 %, 80 %
Обаяние: 97 %, 85 %, 93 %, 95 %, 94 %
Самоувереност: 92 %, 94 %, 98 %, 95 %, 91 %
Отговорност: 70 %, 99 %, 96 %, 97 %, 80 %
Комуникативност: 97 %, 85 %, 93 %, 95 %, 94 %
Висше образование: 62 %, 99 %, 85 %, 75 %, 71 %
Стабилност: 70 %, 99 %, 96 %, 97 %, 80 %
Амбиция: 97 %, 85 %, 93 %, 95 %, 94 %
Пробивност: 95%, 60 %, 75 %, 87 %, 99 %
Високо ниво на адаптивност: 92 %, 94 %, 98 %, 95 %, 91 %
Манипулация: 70 %, 99 %, 96 %, 97 %, 80 %
Авторитет: 77 %, 99 %, 93 %, 95 %, 94 %
Акуратност: 92 %, 94 %, 98 %, 95 %, 91 %
Умение да стимулира хората: 90 %, 99 %, 99 %, 98 %, 97 %
Правилна преценка на ситуацията: 97 %, 95 %, 93 %, 95 %, 96 %
Обективност: 90 %, 99 %, 99 %, 98 %, 97 %

Таблица 2: “Каква трябва да бъде визията на Вашия лидер?”

Визия 1-ва група 2-ра група 3-та група 4-та група
5-та група
Снимка 1: 99 %, 87 %, 94 %, 45 %, 52 %
Снимка 2: 35 %, 75 %, 60 %, 55 %, 92 %
Снимка 3: 44 %, 86 %, 72 %, 67 %, 80 %
Снимка 4: 99 %, 87 %, 94 %, 45 %, 52 %
Снимка 5: 73 %, 90 %, 98 %, 97 %, 67%


6.Анализ на предполагаемите резултати

От таблица 1 се вижда, че всички качества са важни за различните социални групи, но безспорно най-важни са: обективността, умението да се стимулират хората, интелигентност, добри човешки взаимоотношения; отговорност, манипулация, авторитет и интелигентност.
От таблица 2 се установява, че най-добре изглеждащият лидер е именно този от снимка 1 – тоест красива жена, което вероятно е заблуждаваща , защото визията винаги е първото, което виждаме в един човек. Малко хора виждат през външната обвивка и от тази гледна точка най-добрият лидер е този, който има добро излъчване – снимка № 5.

7.Изводи

Лидерството е свързано със способността за поемане на рискове, за вдъхновяване и убеждаване и най-вече с отговорността към тях. То е насочено пряко към хората. Лидерът се откроява като такъв в непосредствените отношения с колегите си в отдела, които обикновено съставляват относително хомогенна група. Лидерът е обединител на вътрешно груповите интереси и на него се разчита да защитава тези интереси пред по-висшите инстанции. Той организира и насочва действията на индивиди и групи с цел решаването на определени задачи.

“Последната проверка за лидера е това, че оставя след себе си в хората убеждението и желанието да продължават по-нататък”

Уолтър Липман

8.Перспективи за по-нататъшно развитие

Проектното изследване е напълно въображаемо, заедно и с резултатите по показателите, включително и анализите им. Това е една лична моя реалност, която със сигурност няма нищо общо с проучванията на тази тема на по-високо ниво на научно изследване. Цялостната тема е плод на личния ми интерес към това какъв трябва да е лидерът предвид напрегнатите условия, в които живее и работи индивидът.
Една подходяща перспектива е комбинирането на отделните стилове лидерство и по – пълно изследване и разглеждане на индивидите, притежаващи уменията да са лидери.
Друга добра перспектива е мащабно изследване на различни типове групи – малка, средна и голяма, с цел утвърждаване на предпочитан тип лидерство в различните организации.
Също така трябва по – обстойно да се вниква в конкретните модели на поведение и действия, използвани от различните типове лидери и индивидуален подход към всеки поотделно. Това е нужно, защото голямата част от заобикалящата социална среда изхожда от принципа “човек се ражда добър”.
Проектът е продукт на мой личен интерес в областта на лидерството и взаимоотношенията в големи работни групи (екипи), така че е напълно необходимо да се разгледа в по-всеобхватен и широк план под друга по-голяма форма на научен труд।

Автор: Виктория Минева

2008/12/16

Съвестта на властолюбието или на човеколюбието?


“Този, който говори и размишлява върху направеното от него зло, мисли за низостта, която е сторил, и е погълнат от това, за което мисли – с цялата си душа е потопен в своите мисли, поради което все още не е свободен от своята подлост. И той навярно няма да може да се промени, няма да преодолее това състояние, защото душата му ще загрубее, сърцето му ще се вкамени и освен това духът му ще потъне в униние. И какво ще стане той тогава? Както и да метеш болклука, той все си остава боклук. Да съгрешиш или да не съгрешиш – каква е ползата от това на небесата?
Докато размищлявам за това, бих могъл да събера перли за радостите небесни. Тъй като е писано: “Отхвърли злото и прави добро” – отхвърли злото напълно, не помисляй зло и твори добро. Постъпил си неправилно? Тогава го поправи, като направиш добро.”


Исаак Майер от Гер

Съвестта, която има различни емпирични прояви, е доста объркано явление според Фром. Той си задава въпроса дали същността на цялото това многообразие не е с еднакво съдържание или това са различни явления с едно и също общо название “Съвест”.
Философската литература, която разглежда проблемите на съвестта, дава огромно разнообразие от отговори на горепоставения въпрос. Цицерон и Сенека говорят за съвестта като за вътрешен глас, който обвинява или оправдава човешките постъпки от гледна точка на тяхната нравствена стойност. Стоическата философия разглежда съвестта като способност за самосъхранение, като загриженост за собствената личност. Хризип я описва като съзнание за вътрешната хармония. В схоластичната философия съвестта се разглежда като закон на разума “lex rationis”, който е вдъхнат на човека от страна на Бога. Тя се отличава от “synderesis” – навика или способността да се съди и да се желае правилното, тъй като е приложение на общите принципи към конкретните постъпки.
Емоционалната страна на това познание, според Фром, е била подчертана от английските философи. Шефтсбъри например е допускал съществуването на “нравствено чувство” в човека , усещане за правилно и неправилно, някаква емоционална реакция, която е възможна поради това, че човешкият разум е в хармония с космическия ред. Бътлър пък е предполагал, според Фром, че нравствените принципи са вътрешна, неотделима част от самата структура на човека и отъждествявала съвестта с вътрешната му склонност към добронамерени постъпки.
Фром смята, че Кант е извлякъл от съвестта всички възможни конкретни съдържания и я е отъждествил с чувството за дълг. Ницще, който е бил критик на религиозната “лоша съвест”, е видял истинската съвест в самоутвърждаването, в способността да се казва “Да” на “самия себе си”, пише Фром.
Съвестта на властолюбието , или така наречената авторитарна съвест, е гласът на овътрешностената власт – родителите, държавата или който и да е друго авторитет, който се среща в дадената култура.
Според Фром съвестта на властолюбието се отличава от страха от наказание и надежда за поощрение, а отношението към овътрешностената власт не е много различно от съвестта в другите съществени отношения. Тяхната прилика се състои в това, че предписанията на съвестта на властолюбието се опират не на собствени ценностни съждения, а преди всичко на изисквания и забрани, издигнати от властта. Ако нормите са добри, съвестта на човека ще е насочена към добра посока, пише Фром, а ако са лоши, те в същата степен остават част от съвестта .
Наличието на външен авторитет, власт, към които човек се отнася с благоговеен страх, е източникът, който постоянно подхранва овътрешностената власт – съвестта. Фром смята, че ако във външната десйствителност не съществуваше такъв авторитет, власт, тоест, ако човекът намяше основание да се страхува от тях, тогава съвестта на властолюбието би се отслабила и обезсилила.
Съдържанието на съвестта на властолюбието се черпи от заповедите и забраните на властта; нейната сила се корени в емоциите на страх и преклонение пред външния авторитет – властта. В този случай, Фром счита, че “чистата съвест представлява съзнание за това, че доставяш удоволствие (на външната или овътрешностена) власт; нечистата съвест представлява съзнание за това, че не слушаш властта.” Чистата съвест предизвиква чувство за благополучие и безопасност, доколкото съдържа в себе си по-голяма близост с властта, както и нейното одобрение; гузната от съзнаването на вината съвест предизвиква чувство на страх и неувереност, както и незащитеност.
В съдържанието на съвестта на властолюбието се включват основни неща. Фром смята, че според съвестта на властолюбието най-страшното престъпрление бунтът против установения от властта ред.
Авторитетът като власт изисква подчинение не само на основата на страха пред неговата сила, но и на основание на убедеността в неговото нравствено превъзходство. Индивидът никога няма правото да попита или да критикува. “Най – ясната, най – разбираемата от всички е забраната срещу това, човекът да чувства себе си с това да стане подобен на властта, тъй като това би го поставило на безусловното върховенство и неповторимостта на властта”.
Именно фундаменталното неравенство между властта и нейните подчинени е основният постулат на съвестта на властолюбието. Една от най-важните особености, свидетелстваща за недосегаемостта на властта, се състои в това, че тя е единствения авторитет.
Степента, в която човек се чувства зависим от някаква външна за него сила, самата му продуктивност и отстояването на собствената му воля предизвикват в него чувство на вина.
Гордостта на човека от собствените му сили се обявява от Калвин и Лутер за греховна, а политическите диктатори я осъдиха като престъпен индивидуализъм, пише Фром.
Въпреки че е парадоксално, Фром пише, че отежнената с чувство за вина съвест на властолюбието е пряка последица от чувството за сила, за независимост, за продуктивност и гордост, и , обратното, чистата съвест на властолюбието е следствие от чувството за покорство, зависимост, безсилие и греховност. Августин, Лутер и Калвин описват тази “чиста съвест” съвсем определено и ясно. Признаците на добродетелта се състоят в това, да осъзнаваш собственото си безсилие, да презираш самия себе си, да бъдеш натоварен с чувството на греховност и непоправимост. “Самият факт, че имаш обременена с вина съвест”, пише Фром, е симптом за “страха на трепета” пред авторитета като власт. Парадоксалният резултат в това, че виновната съвест става основа на “чистата” съвест, а чистата съвест, ако у някого има такава, трябва да поражда чувство за вина.
При изучаването на съвестта на властолюбието, пише Фром, има значение родителската власт и начинът, по който реагират децата на нея. Установено е, че част от децата изобщо не са способни да се отнасят критически към своите родители, а друга, въпреки че се отнасят критически в някои отношения, изведнъж престават да разглеждат критически онези им способности, от които те самите страдат; трети преживяват чувство на вина и безпокойство в онзи случай, когато насочват критиката или даже гнева си против един от родителите.
По-фини и скрити чувства на вина възникват в детето, когато то преживява родителското недоволство от него. Понякога самото дете свързва чувството си за вина с предполагаемото усещане, че не обича достатъчно своите родители. Това чувство често възниква от страха да не разочарова очавканията на родителите.
Все още остава широко разпространено убеждението, че децата идват на бял свят за благото на родителите си и за да компенсират разочарованията от собствения им живот. Като пример за това, Фром посочва речта на Креон в “Антигона”:
“Тъй трябва, синко мой, да мислиш винаги,
най-първо да зачиташ воля бащина.
Та за деца послушни молят хората
Небето – с тях да им дарува къщите –
Врага си да наказват, а приятеля
Да тачат, както го е тачил татко им.”


Дори и в днешно време е така, родителите искат децата им да са “услужливи, за да направят онова, което те самите са пропуснали в своя живот. Ако родителите не са преуспели, пише Фром, то децата трябва да достигнат такъв успех, за да “отмъстят” за родителския неуспех. Ако родителите не се чувстват обичани, тогава децата са длъжни да запълнят липсата на любов.
Егоистичните родители искат децата им да приличат на тях по темперамент и характер. Ако бащата носи в себе си собственическа нагласа към своя син, то той възприема различността на сина си като непълноценност, а затова, че синът не прилича на баща си, той се чувства виновен и недостоен, като несъвършено негово копие. Това води детето до ръба на отчаянието, преди да стигне до своята свобода.
В опита да стане “самия себе си” детето изпитва много тежко чувство на вина и получава редица обвинения и молби, че “децата са “длъжни” да обичат своите родители”.
За разлика от явната власт, анонимната се проявява в емоционално наситени очаквания. Въпреки че родителите не се чувстват авторитети, те пренасят върху децата си анонимната власт на пазара, поради което очакват, че децата им ще живеят в съответствие със същите критерии, на които и те самите се подчиняват.
Най-резултатният начин за отслабване волята на детето е да се пробуди в него чувство за вина. Фром пише, че функциите на детето биват разстройвани от “морални” съображения, използвани от родителите.
Съвестта на човеколюбието или така наречената хуманистична съвест, не е овътрешностеният глас на властта. Тази съвест е “нашият собствен глас”, пише Фром, който не зависи от външни наказания и одобрения.
Съвестта на човеколюбието е реакцията на цялостната личност спрамо правилното или неправилното й функциониране. Тя не е реакция спрямо функционирането на тази или онази способност, а на всички способности, чието единство определя хората като съществуващи индивиди.
Съвестта е знание, тя е нещо повече от само знание, придобито чрез абстрактно мислене. Нейното въздействие се характеризира с емоционалност, тъй като нейната реакция по същество е реакция на “цялата ни личност, а не само на нашия разум”, пише Фром.
Действията, мислите и чувствата на човешката личност, пораждат вътрешно вътрешно одобрение и правота, които са характерни за човеколюбивата “чиста” съвест. От друга страна недостойните постъпки, мисли и чувства пораждат тревога и неудобство, които са характерни за човеколюбивата “нечиста” съвест. Може да се каже, според Фром, че “съвестта е нашето въздействие върху самите нас”. Тя е гласът на истинското, дълбокото “аз”, за да станем действително онова, което сме само във възможност. Тя е пазителката на чистотата и умението “да се отговаря за самия себе си и с гордост да посмеешда кажеш “Да” на самия себе си”.
Съвестта на човеколюбието е израз на човекото самолюбие и цялостност, на пълнотата, самостоятелността и нравственото здраве на човека, дакато съвестта на властолюбието е израз на подчинението.
“Ако гласът на съвестта говореше винаги силно и ясно, само малко хора биха се заблуждавали относно истинските си нравствени цели”, пише Фром. Отговор на въпроса за относително неефективното въздействие на човешката съвест се съдържа в нежеланието човек да се вслушва в нея и, което е по-важно, в неумението да се разпознае това, което трябва да се слуша.
“Обаче да се научиш да разбираш гласа на своята съвест, е изключително трудно, главно поради две причини”, пише Фром. Човек трябва да слуша себе си и собственият си вътрешен глас, а той не го прави. Другата причина се крие в неспособността на индивида да остане сам със себе си. Според Фром човек се страхува да остане насаме, именно защото може да се окаже неподходяща компания за самия себе си.
Собствената съвест се “обръща към нас не пряко, а косвено, поради което често не разбираме, че именно нашата съвест ни призовава.” В такива случаи се изпитва безпокойство или дори слабост поради различни причини, които привидно нямат явна и очевидна връзка със съвестта на човеколюбието.
Човек може успешно да заглуши гласът на съвестта, но при състоянието на сън, вече не може. Когато сънува, човек усеща вътрешните съсъстояния и преживявания, които съдържат многобройни несъзнавани импулси, ценностни съждения и интуитивни прозрения.
“Когато разглеждах проблемите на съвестта, аз съзнателно отделих съвестта на властолюбието от тази на човеколюбието, за да изтъкна техните специфични, отличителни качества, но в живота, в действителността те, естествено, не съществуват поотделно и поради това не се явяват взаимноизключващи се. Напротив, всеки човек притежава и двата вида съвест, ето защо проблемът се състои в това, да се установи относителният дял на всяка от двата вида, а така също и тяхната взаимосвързаност”, пише Фром.
Връзката междт съвестта на властолюбието и тази на човеколюбието се проявява в това, че макар нравствените норми да са едни и същи, техните мотиви могат да бъдат различни.
Според Джулиън Хъксли етиката на властолюбието е необходим етап в еволюцията на човечеството, който предшества онова време, когато разумът и свободата дават възможност на човеколюбивата съвест да се роди. Други автори споделят тази идея, но само по отношение развитието на детето.
Ако съвестта на индивида се развива под влиянието на една сурова и жестока власт, то развитието на човеколюбивата съвест може да бъде почти напълно подтиснато.
“Трябва да подчертаем, че разликата между съвестта на човеколюбието и властолюбието е в това, че втората се формира под влияние на културните традиции, докато първата се развива независимо” - Ерих Фром.



Автор: Виктория Минева

Наказани или благословени?

Човекът е градивната единица на обществото. Той е създателят, владетелят, законодателят и съдникът в тази смазваща машина, наречена общество, но доста често, именно човекът е и най-големият срам и позор за обществото. Понякога човек забравя, че принадлежи главно на себеси и става подвластен на неписаните закони на обществото. Започва да забравя личностните си идеи и цели и става обществен герой, живеещ и мислещ спрямо законите.Има обаче и едни други единици, които са именно бичът за обществото, неговото табу - свободомислещите. Те изразяват себе си, смятани са едва ли не за луди, защото са различни. Но кой определя кой е луд или не? Обществените порядки. А кой създава тези общественни порядки? Човекът - най-малката и същевременно най-нужната единица, за да съществува обществото.
Обществото е не просто дума, назоваваща група от здравомислещи хора, това е една институция с неписани закони и правила. След като съществува и е създадено от самите нас, явно има нужда от него, но не е ли то един железен синджир, придърпващ единицата човек към земята всеки път, когато той се опита да разтвори пурпурните си криле и да се извиси към неузнати и красиви висини.Често пъти, когато разсъждаваме за личността, допускаме груба грешка, смятайки, че личност и индивид са едно и също нещо. Личността е духовната реалност, а индивидът - интелектуална категория, означаваща най-нисшата степен в йерархията на логическото деление род-вид-индивид. В този ред на мисли да наричаме личността индивид, означава да принизяваме нейното значение, а оттам - да обезценяваме човешкия живот. Индивидът е социална биологична категория. Личността не може да бъде класифицирана. Човешкото мислене е устроено така, че то може да “улови” с категориалния си апарат единствено същности, опознаваеми като субстанция, като мисловен предмет, който отговаря на въпроса “що е това?”, и качества, преписващи се или отричащи се за тези същности (“какво е това?”). Личността обаче не е нещо, тя е някой, а този някой би могъл да бъде потърсен единственно с въпроса “кой е той?”, но не и с въпроса “какво е това?”. “Човешката личност”, пише Василий Лоски, “не може да бъде изразена в понятия. Тя се изплъзва от всякакво рационално определение и дори не се потдава на описание, защото всички свойства, с които бихме се опитали да я охарактеризираме, се срещат и у другите индивиди. Личното може да се възприема в живота само чрез непосредствената интуиция или да се предава чрез произведения на изкуството. Когато казваме: “това е Моцарт” или “това е Рембранд”, всеки път попадаме в “сферата на личното”, която никъде няма еквивалент”.Според формулировката на богослова Христос Янарас, “всяко човешко същество представлява само по себе си личностна екзистенция, способна да “ипостазира” своя живот като любов, като свобода по отношение ограничеността на тварната природа и на каквато и да било необходимост”.Това да бъдеш личност освен своите преимущества, крие и известни недостатъци. Когато си личност, ти се открояваш и си различен. При прекомерното надделяване на индивидуализма обаче, останалата част от обществото, в което пребиваваш, се чувства застрашена. Проявява се конфликт на интереси поради възможността ти да разкриеш в даден момент повече преимущества в сравнение с тях, или обратното - да не реагираш правилно и рационално в дадена ситуация, а това от своя страна да доведе до загуби за колектива. Различните единици, открояващи се в масата на обществото, се описват или като заинтригуващи патологични случаи на индивидуалност, или като срам и позор, който трябва да бъде скрит от самите нас. Понякога за да не се превърнем точно ние в този патологичен случай, затварян в подземие и крит от света, просто защото е различен, се превръщаме не в това, което реално сме и искаме да бъдем, а в това, което обществото изисква от нас и позволява да бъдем. Пред същността си ние полагаме една маска, скриваща и предпазваща реалността, която се крие зад това изкуственно лице.Всяка част от нашата душевност малко или много е засегната от ограничението, което сами си налагаме, но често най-ранено и повалено на сивата пръст е едно от най-красивите пориви у нас, а именно желанието за знания. Още от Библията желанието за знания е едва ли не обявено за “грях”. Първите хора, Адам и Ева, биват изгонени от райската градина именно заради порива да вкусят от плода на знанията. Става въпрос не за тези знания, които получаваме в ежедневието си, а за порива за знания, които душата иска. Друго, поваляно на земята от тежеста на обществените вериги, е чувството, самото чувство. Самата способност да приемаш нещата “навътре” в цялата им мощ, красота, но и болка. Всеки един от нас е способен да обича, чувства, приема и да се раздава до безкрай. Друг е въпросът, че повечето са предпочели да сложат гореспоменатата маска вече не толкова, за да се харесат и впишат в колектива. Не, когато говорим за чувственост, маската е по-скоро защитно средство, за да не бъдем наранени. Душевната рана е много по-страшна от физическата, и точно страхът от нея допълва порива и ни подтиква да положим маската на лицето си. Тази маска ще ни защити, но и ще ни ограничи. Нима ограничението е подобаваща цена за спокойствието и сигурността на чувствата ни, скритите и стаени чувства? Или е скъпо и плащаме прекалено много, като губим способноста да почувстваме красивите моменти още по-близо и по-силно, защото без маска, освен че е по-силна болката, по-силно е и щастието, когато го изпитваме. Именно това е въпросът, който ме терзае и е тема на това разсъждение - наказани или благословенни са хората, предпочели маската.За да стигнем до правилния извод, е нужно да разгледаме двете страни на решението. Нека започнем с позитивите:Най-голямото преимущество на тези хора е, както казах, защитата. Те са защитени от останалите егоисти, които, в стремежа си да са щастливи, нараняват. Вторият позитив е спокойствието. Не се затормозяваш с излишни мисли, които не са пряко свързани със съществуването и пребиваването ти на земята. Всичко е опростено докрай, а единствените странични дейности са с цел развлечение и ти носят удовлетворение, разнообразие и наслада. Маската те прави обществен любимец, отваря много врати в множество обществени групи, които търсят лицето, което ти сам си слагаш. Ставаш търсен, контактен, въобще обкръжен си от “приятели”, защото си положил маската и си станал “лицето”, от което колективът се нуждае и приветства.Но стига с позитивите, ето и опониращите им негативи: Въпреки защитата от егоисти, маската превръща самия теб в егоист. Целенасочено същество, неинтересуващо се дали наранява околните, стига да постигне целта си. Себичен индивид, готов на всичко, за да постигне измислените си цели. Най-често това са обществените контакти и “приятелства” с цел финансова или друга материална облага. Негатив също е и фактът, че тези контакти не са приятелства, те са просто едно симбиозно съществуване между два маскирани индивида, стремящи се да са актуални и вписващи се в обществото. Колкото и контактен да си с маската и колкото и възможности за реализация да имаш пред себе си, те ще са отворени не за теб, а за маската ти и ще се реализират не твоите идеи, а идеите, угодни за колектива. Но може би нещото, заради което аз избирам дори да не помислям за маскировка, е фактът, че тя затъпява чувствата ти. Освен че не пропуска болката да те прореже, тя не позволява на радостта да докосне и озари душата ти.Пушкин има едно стихотворение “Не дай мне Бог сходит с ума”, в което се моли да не полудее, а да има възможност да мисли и чувства до най-малката подробност. А ако човек има възможност да вниква по-дълбоко и по-дълбоко, то той ще може и повече и по-пълно да се наслаждава на щастието или на всички усещания, за които мечтае. В смисъл, че ако е обичан, ще може по-дълбоко да усеща любовта и всичко останало. А ако човек по-малко мисли и по-малко чувства и съзнава, мисля, че дори и да изглежда щастлив, все пак е като полудял човек, който не може да съзнава човешкото и истинското в себе си. Не различен, а наистина полудял.Според мен хората, избрали маската, са наказани. Въпреки раните и болката, които изпитвам аз, и хората, решили да се изправят незащитени пред институцията общество, и егоцентричните единици, може да бъдем наранявани и да изпитваме болка. Но в замяна на неизмеримото, наистина моментно, но безкрайно щастие, изпитвано понякога. Нека не забравяме, че болката също е измерима и относителна във времето величина. Именно времето е най-големият лечител, но понякога и най-страшният мъчител.Хората, сложили маска, за мен вече са наполовина мъртви, и то не убити, а самоубили се. Умъртвили една от най-красивите части на душевността си, своята идентичност. Никъде по-нагоре не давам пример, но сега ще го приложа:Всеки ден срещаме по улицата десетки момичета и момчета, подвластни на модата. В стремежа си да бъдат харесвани именно от това общество и да не бъдат обиждани като старомодни или “задръстени”, те покриват индивидуалността си и залъгват себе си, че новата им маска са именно самите те. Това е и друг негатив на маската - кара те да лъжеш самия себе си, че си щастлив. Тези момчета и момичета, мъже и жени, подвластни на модата (също определяна от обществото), са един простичък пример за маските, които сами налагаме на себеси. Общуването с подобни хора, но вече много попрекалили със замаскирането си, е убийствено за хора като нас, казвам нас, защото съм убедена, че всеки, прочел тези редове, се определя като решилия да носи собственото си лице, въпреки рисковете. Дори и аз неведнъж се самоопределих като такава. Но дали наиситна е така, дали наиситна сме реални пред обществото или именно това е способността на маската да ни залъгва, че сме щастливи и сме себе и. От всичко казано стигаме до извода, че носещите маска са наказани да не чувстват, самонаказали са да живеят в илюзията, зградена от самите тях под нечий натиск и идеи. Останалите според мен са благословените. Привилигировани да чувстват и мислят като личност, но смятащи се за прокълнати заради ежедневната болка, прорязваща неподправените им души.
Източник: http://www.vaelostudio.org/voronsky/index.php?option=com_content&task=view&id=436&Itemid=56

За готиката

Готиката е направление в изкуството, причисляващо се към западноевропейската средновековна култура, с различна продължителност в отделните страни. Развитието му започва през средата на 12 век във Франция като наследник на романския стил. В началото най-ярко се проявява в църковната архитектура. Замира в Италия най-рано, през 14 в., като еволюира постепенно в Ренесанс. Готическият стил е типичен за Германия, където е дълготраен - около 1250-1550 г. Там той се дели на ранна готика (1250 – 1350 година), висока готика (1350 — 1450) и късна готика (1450 — 1550). Готическото искуство е най-силно изразено в скуптурите, витражите, фреските и илюстрациите към ръкописи.
За най-ранните образци на готическо изкуство се смятат скулптурите, създавани за катедрали и абатства। След това започва създаването на все повече творби, свързани със сюжети от Стария и Новия завет. Характерният образ на Дева Мария от византийските икони преминава в по-земен - на изтънчена и смирена дама и любяща майка, прегръщаща детето си.С разрастването на градовете и развитието на търговията и икономиката, светският аспект в готиката набира сила редом с християнските творби. Буржоазната класа все повече започва да се интересува от многото напоследък склуптури, витражи и илюстрации. Увеличаващата се грамотност и развитието на литературата довеждат до навлизането на светските елементи в изкуството. Днес много от имената на творците от този период са известни, тъй като поради увереността, която им е вдъхната от развитието на културата, произведенията им не остават анонимни.Терминът „Готика" няма нищо общо с Готите. Той е изкуствено създаден през 30-те години на 16 век с цел придаване на отрицателна оценка на тази култура, определяна като груба и варварска. В Обединеното кралство през 17 век „гот" е синоним на вандал - дивите германски племена, с които готическата култура е асоциирана до 18 век, когато се възражда Класицизмът.Готическата скулптура произхожда от ранния колосален и удължен стил, отчасти все още повлиян от романския стил. Връзката с гръцките и римски модел личи от драпериите, лицевите изражения и позите на фигурите.Първите образци на готически скулптури са създадени през средата на 12 век във френската провинция Ил-дьо-Франс, когато Або Суже построява абатството Сен Дени, считано за първата готическа сграда. Преди това в тази провинция скулптурното изкуство няма традиции, поради което скулптурите са донесени от Бургундия, където са създадени революционни скулптури служещи за колони - нововъведение, което по-късно определя модела.Идеите се разпространяват и извън Франция. В Германия от 1225 г. се появяват такива скулптури в Бамбергската катедрала и впоследствие на много други места. В Англия разпространението на такива скулптури се ограничава до гробниците. В Италия все още има влияние от Класическото изкуство, но и Готиката се появява в орнаментите на амвоните в църквите на Пиза и Сиена. В Централна и Западна Европа, макар и скрити от погледите на хората (например подпиращи пейките в храмовете), много често могат да бъдат открити каменни пластики с изображения, взаимствани от фолклора - мизерикорди.Готическата архитектура набляга на вертикалните форми и скелетообразните каменни структури, островръхи арки, използващи формата ожив, пинакли, назъбени сводове, аркбутани, розетни прозорци, островръхи кули и вплетени в сградите скулптурни детайли като гаргойли. Всички тези характерни черти на готиката са следствие от навлизането на големите прозорци, които не са характерни за по-старите стилове. За постигането на този „светъл" стил са въведени и аркбутаните, позволяващи по-високи покриви и по-тънките колони във вътрешността на постройките.Островръхите арки са въведени като структурен детайл, но и за постигане на визуален ефект - стремеж към Рая. Структурно това позволява голяма гъвкавост на акритектурните форми. Готическите заострени сводове, за разлика от Римските и романски полуцилиндрични такива, позволяват по-голямо разнообразие и експериментиране с формите на покривните конструкции. Другото предимство на тази форма е това, че тези арки са по-устойчиви, тъй като тежестта на покрива пада под по-малък ъгъл върху колоните.В готическата архитектура островърхите арки се използват във всички места, където структурата на постройката позволява - прозорци, врати, сводове, аркади, галерии и др.Готическите катедрали често са декорирани със статуи (отвън) и картини (отвътре) с библейски сюжети, наблягащи на визуалните типографски алегории между Стария и Новия завет. Допуска се, че концепцията на готическите катедрали е микрокосмосно представяне на света. Архитектурната им концепция, преди всичко височината и величествените размери, целят да оставят усещането за величието на Господ и нищетата на смъртните създания.Тухлената Готика е стил в готическата архитектура, разпространен предимно в Северна Европа в районите около Балтийско море, където каменните ресурси са ограничени. Поради тази причина предпочитаният материал за строителство е тухлата. Образци на този стил има в Балтийските държави, Дания, Финландия, Германия, Полша, Литва, Латвия, Естония, Русия и Швеция. Някои от тях са включени в Списък на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.Картините в готически стил се появяват в средата на 13 век - около 50 години след оформянето на архитектурата и скулптурата. Преходът от романски към готически стил е много неясен и плавен, но може да се разграничи стил, който е по-мрачен, по-печален и по-емоционален. В Англия и Франция този преход е около 1200 г., в Германия - около 1220 г., а в Италия - около 1300 г.По това време изобразителното изкуство формира 4 основни занаята - фрески, рисунък върху дърво, илюстрация и стъклопис. Фреските продължават да бъдат най-разпространеното изобразително изкуство в Южна Европа като продължение на раннохристиянската и романската традиция. В Северна Европа до 15 век най-разпространен е стъклописът. Рисунъкът върху дърво започва развитието си в Италия през 13 век, след което се разпространява из цяла Европа и в 15 век става доминиращ.В средата на 18 век в Обединеното кралство започва тенденция към възвръщане към готическите модели в изкуството. Пионер на това съживяване на готиката в архитектурата е писателят и общественик Хорас Уолпоул. Той е автор на романа „Замъкът Отранто", с който е поставено началото и на цял нов литературен жанр — този на готическия роман.В началото на 19 век нео-готиката се разпространява и в Европа, а по-късно и в Америка. През 30-те години на 20 век с появата си революционният тогава стил Ар деко измества нео-готиката, но въпреки това и днес продължават да се използват някои мотиви.


2008/12/15

Уви..



Във виното е истината, казваш, драги...

Уви, не мога с тебе да се съглася..

Горчилката на виното е несравнима

с пиянството, отдадено на самота...



Но дай водка, не се стягай.

Искам да удавя своята тъга.....

Аз зная, че изпитвам слабост

към сладката, добра лъжа.......


Която ти изричаш леко, друже,

а вадиш корена на любовта...

Болезнено и рязко, признавам те,

Ти си... Несравним в жестокостта...



Изстиваш, струва ми се някак си...

Но пий до дъно, ще получиш топлина...

Отдавна се отказах от опитите да се сгрея

на огъня на твоята безмерна студенина....



Пий вино друже, помага ти

да забравиш поредната лъжа...

Уви, аз помня до болка думите,

направили ме отново за срамота...


...За себе си.... да плача, ще откажа.....


Автор: Виктория Минева

*******


За миг превърна се в пепел и последната искра,

сменена някак си тактично със сърдечна празнота -

Безупречна...


Донесе Крах сред множеството упреци

и се разбрахме мълчаливо - няма как да има

Щастие...


Усетих дупка - там вляво под гърдите си,

студена тръпка преминава през нова пустота -

Отиде си...


В гонитбата на вечно мнимото разбиране

не случихме на истински разперени крила -

Строшиха се...


Привлечени от изкушаващата гравитация,

посрещнала с усмивка залеза на любовта -

Измислена...


С гордост от красив балон, изпълнен с илюзия

на вечни спорове с крайна цел взаимна прямота -

Пукна се...


За миг изчезна малката ни вечност,

изплетена в романса на две сърца -

Изгубени...


В очите изморени, потопени в миглите,

покрити със сълзи от мълчалива самота -

Умиращи...


Автор: Виктория Минева

Историята на петте камъка или животът, какъвто го познавахме: Пролог

Миризмата на току-що изпечени сладки, допълнена със завоалираното докосване на черно кафе, дразнеше приятно обонянието. Ароматите се преплитаха с различните благовония, съпъстващи като невидима аура всички жени, излезнали в разцъфналата коимбрийска утрин..Дама с грациозна походка слезна бавно от борда на пристигнал кораб, украсен с голяма статуя, покриваща предния нос. Обвита в наметалото си, изпод чиято качулка се виждаше съвсем малка част от лицето, жената дари с пренебрежението си хората на пристанището. Погледът й, полускрит от плата, спря рязко върху седналата фигура, около която се скупчваха много малки деца с искрящи от вълнение и очакване очи.Възрастните попиваха с мръсни кърпи потеклите им сълзи, които сякаш се вливаха в създадена явно от разказа на седналата жена. Около себе си тя сякаш създаваше невидима река, изпълнена с горчилка, солена безличност и неприятни чувства, които се вливаха в замръзнало течение...Безцветна картина се оформяше и от самотния силует, загърнат в сива груба наметка, чийто поглед представляваше отразени върху стъкло студени цветове . Усещаше се плащеща призрачност, родена от необичайната тишина в това иначе оживено пристанище. Тръпки на страх пропиваха въздуха и задушаваха приятните аромати. Сякаш всяко малко движение спираше в опит да си поеме дъх от спрялото време.Чу се тъжно цвилене, което разчупи създалия се монотонен концерт от подсмърчания. Посивяла кобила сякаш коленичи под тежестта на годините и с болка притвори влажните си очи. Тя се бореше с всичката останала в нея сила за живота, с който не искаше да се сбогува на това място и в този момент...След кратката пауза на изтощението, хлипанията продължиха с още по-дразнеща сетивата натрапчивост. Те се набиваха все по-дълбоков главите на случайните минувачи и затвърдаваха родените от мрачния женски разказ тъжни чувства.

Искам да Ви разкажа една приказка, драги граждани на красивата Коимбра, която вероятно виждам за последен път, но спомените ми винаги ще се връщат към това място। Те, както знаете, създават онази част от душата на човека, която бленува по изминалите дни или ги проклина...Различнте чувства, които спомените пробуждат, запълват отворените рани в сърцето, но водят до бавна и болезнена смърт... Също така създават измислени, красиви чувства с фалшиво, но безкрайно постоянство.Красотата често се вижда по странен, тайнствен и необясним начин.
Едно за нея обаче е сигурно – тя е относителна. Начинът за възприемането й е различен - уникален сам по себе си. Но красотата създава смисъла на живота.Искам да Ви докажа, че си струва да се живее и няма никаква определена за това цена – независимо колко е висока. В една страна, където прекарах съвсем малко време, всичко се купуваше със злато, без изключения. Хората знаеха, че техният живот има точно такава стойност, колкото определи търговецът на титли. Те не виждаха смисъл в съществуването си, защото наистина него го нямаше или се купуваше на подходяща цена. Такъв манталитет имаше тамошното общество.В непозната дива среда видях, че животът се равнява на едно промушване с меч, извършено с финес на точното място и в подходящото време. Трета страна ме убеждаваше, че човек може да се разглежда като нечия вещ. Бъдещето му се определяше от по-висшестоящи... играчи.

Отделният индивид сам по себе си представляваше пешка, която се движеше по определен начин с точни ходове върху голяма шахматна дъска. Фигурите периодично се заменяха с нови, защото старите ставаха жертва на убийство или нещастен инцидент...В друга страна ми се доказваше всекидневно, че с човешкия живот разполагаха само тайнствени знаещи магьосници – богоизбрани. Те спасяваха от гибел само тези, които принадлежаха на общата им кауза или представляваха инструменти за опитите им... Избрани души се отделяха от телата - без право на собствени действия, мисли, идеи и убеждения. Те имаха предопределена съдба – да умрат и да се преродят отново след много години... Някъде, някога или Никога вече!

Малко провинение пък ме заведе във военнизирана страна, където се контролираха животите на много хора, представляващи нишки в една голяма политическа плетка. Ако тя се разплетеше, това значеше край на всичко създадено като общество и национални ценности. Всеки опит за съществуване се представяше като бримка, сътворена внимателно от майстори стратези, които ревностно пазеха измислените си и нечовешки тактики. Там нямаше победители, имаше само губещи, които се залъгваха, че печелят. Военните аранжираха с безупречна дисциплина ходовете, ситуациите, дори часовете на живота и смъртта.


Публиката мълчеше. Лицата се смразиха, а ужасът по тях се изписваше ясно. Всичко казано беше истина, неказана и непризната до момента.

Откъде съм аз, сигурно ще се запитате – нямам дом, но да речем, че се родих в скромно семейство, което не си спомням добре. Неговият или може би трябва да кажа “нашият” живот се жертва в името на непознат идол, почитан от тъмни създания - уви, човешки. Родителите ми и аз трябваше да умрем, но тогава успях да се спася по чудо... физически. Тези... хора продаваха душите си на демони или същества, подобни на тях за титли и скъпоценности. В онзи миг, сред разчленените трупове на семейството ми, аз просто умрях такава, каквато ме познаваха...


Лека горчиво-иронична усмивка премина по плътните женски устни, но се застоя върху тях точно толкова, колкото капка дъжд, изпаряваща се при допир със слънчевата топлина. Ръцете на жената се сплетоха като в триъгълник, а острите дълги нокти образуваха нещо като шапка от бодили върху създадената форма.

----

Момичето гледаше разказващата дама с разширени от любопитство зелени очи. Те изглеждаха като светещи смарагди, отразяващи слънцето във зениците си. Дългите мигли пърхаха неконтролируемо бързо, а малкото сърчице туптеше от вълнение при всяка чута и попита дума...Интересът към приказката от страна на момиченцето беше неподправен и чист - абсолютно по детски. Очите на разказвачката се покриваха от спуснатата черна качулка – съвсем семпла и в същото време небрежно фина. Всички близо до нея усещаха болката в треперещия й на моменти глас.

Житейският опит е низ от събития, спомени, радостни или тъжни чувства, действия, постижения, цели, мечти и неосъществени блянове. При правилната им подредба те създават прекрасно със своята уникалност бижу. Прекаленият блясък обаче засенчва с неустоимия си фалш дори най-скъпата диамантена огърлица. Полускъпоценните камъни образуват несъвършено колие... Всеки човек носи с гордост собственото си бижу, макар че му липсва съвършенство. Със същото това несъвършенство го подарява на друго, избрано за спътник в живота, човешко същество. Понякога различните колиета или огърлици заблуждават с прекалената си подреденост и нереална красота.Има фалшиви бижута, които остават във същата си форма, ако ги представиш правилно пред точния човек, който не иска или няма възможността да ги пренареди... Всеки един от истинските накити обаче може да се загуби по най-неподходящия и неправилен начин...

Нежна усмивка премина през лицето на разказващата, докато тя изваждаше от джоба си дебела кожена каишка, сплетена с тънка и здрава тел. На нея имаше пет малки камъка. Пробитите в тях дупки впечатлиха с големия финес и точност на направата си. Жената сложи бижуто в скута си, а блясъкът му заслепи скупчилите се около нея деца и близкостоящите възрастни. Отражението на слънчевите лъчи върху камъчетата се пречупваше в пъстра гама, разкриваща тяхната собствена светлина. Тя плашеше с пораждащия се от нея мрак, който изпиваше живота от светлите лъчи, превръщайки ги в цветни дупки...Камъните се разполагаха върху верижката по определен начин – най-близо до сърцето се намираше миниатюрен диамант, а най-отдалечено стоеше голяма бяла перла. Непосредствено до блестящия камък се разполагаше лилав аметист, който се осветяваше много силно от плъзналия по него светлинен лъч. От страната на огромното мидено богатство се сгушваше кърваво червен рубин, сякаш напръскан с черни краски... По средата гордо блестеше черен оникс, който плашеше със студената си тъмнина и спокойствие. Те се излъчваха от него, докато се гонеше със самотния слънчев лъч, а след края на тази необичайна игра се превръщаше в живо туптящо нещо. То приличаше на извадено сърце, облечено в съсирена кръв...Камъните имаха големината на нокът, която обаче многократно се увеличаваше от светлината на слънцето. Върху тях тя изглеждаше някак тъмна, а силата й се излъчваше от всяко, осмелило да се образува, слънчево зайче. То се отразяваше в очите на произволно избрани слушатели като изкривяваше в странна гротескна маска лицата им. С тази рефлекция хората заприличваха на най-порочните създания в Мюриън. А всички имаха грехове...

- Животът е... нещо уникално – каза мъдро жената и направи кратка пауза в започнатия монолог.– Низът от красиви скъпоценности е различен и единствен. – Търговците обаче не си дават сметка за това и поставят безумно високи цени... плащани със сълзи, кръв и самота... В случай, че скъпоценните камъни не стигнат...

Но нека не затормозявам главиците на невинните и незнаещи деца с такива думи, мислеше си жената, а заобикалящите я гледаха, изпълнени с очакване за продължение на започнатата история.


Много години минаха, откакто има живот на този свят. Дни и нощи се изпълниха с войни, кръв, болка и самота. Ежедневно се срещаха предателство, злоба, унищожение... Поръчаха се много убийства и броят на случайни жертви за определена кауза се увеличи многократно.Хората се избиваха взаимно, демоните и ангелите вечно се дуелираха. Маговете гониха безумните си цели – едни за справедливост, други – в служба на злото... Всичко се повтаря отново. Вечните сблъсъци умориха природата, убиха понятията за любов, надеждите за взаимна обич, добри намерения и помощ при нужда. Дори премахнаха необходимостта за общуване – вече се говори, живее, обича, мрази и убива по поръчка - срещу определено заплащане...След войната на великите чада на Фаетон светът такъв, какъвто го познавахме, се срина до основи. Това скоро ще се случи отново. Хората вървят по ръба, делящ живота от смъртта, доброто от злото, любовта от омразата... Унищожават всяка капчица човечност с постоянните си стремежи за власт, богатства и фалшиво щастие. Те убиха душите си, продадоха ги, ограбиха ги и се поздравиха за погребението им във забравата. Откраднатите мигове на мечтания и ярки блянове доведоха до унищожение на живота такъв, какъвто го познавахме.

Тъжни, но съгласни лица, кимаха със съжаление. Хората плачеха, но не защото го искаха, а инстинктивно – така изразиха всеобщото си разочарование от живота, който водеха сега – пълен със смърт, безумия и животински отношения.Те се продаваха всеки ден по малко на различи кумири. Мъже подаряваха жените си на произвола на разбойници. Бащи даваха дъщерите си за наложници на богати владетели – заблудени, че животът там е щастлив. Нито жените, нито дъщерите знаеха, че всичко е фалш, но някак си го усещаха с всяка фибра от тялото си, но се предаваха в името на илюзиите...

В този момент около говорещата се скупчиха още по-голям брой деца, а младата жена, увита в сив плат се доближи до нея на достатъчно близко и в същото време отдалечено разстояние, за да чува по-добре историята.Обвитият в черна наметка женски силует застина за миг на мястото си. Преди започването на разказа слязлата от борда на кораба дама гледаше презрително хората край себе си, а сега искрици на интерес и любопитство запламтяха в големите й очи. Тя определено притежаваше изключително остър слух.

На това ме научиха няколко човека, които имах щастието да срещна в живота си и да споделя с тях прелитащите мигове на радост и мъка по пътя ми. Уви, разделихме се преждевременно, защото както знаете, скъпи слушатели, хората се събират и се разделят... Някои се преоткриват и осъзнават с времето, но това се случва рядко, а рядкостта е привилегия само на късметлиите, които за съжаление се оттеглят съвсем млади от бойното поле на играта “живот”... Късметът изневерява само веднъж, но изчезва завинаги.Единственото останало нещо от тези мои близки са спомените – незабравими и скъпоценни като гледката пред очите на разбойник, попаднал в пещера, пълна със злато и скъпоценни камъни. Змийските гнезда, пазещи съкровището, избледняват пред изпепеления от алчност поглед. Слепотата на виждащите реалността като илюзия или мамещ мираж, е уникална с глупостта си.

С голяма нeжност пръстите на жената преминаха по всяко едно камъче – от гордия диамант до свенливата перла... Дългите и остри нокти сякаш очертаваха тайнствени символи и невидими линии по повърхността на необичайното бижу. За миг разказвачката стисна в шепата си всички камъчета и стисна устните си, за да не се разбере колко страда при спомена за произхода на накита й..Историята на всяка част от бижуто й я промушваше като остра игла дълбоко в сърцето. Очите й се пълнеха със сълзи, но изпитваше радост, че тази уязвимост не се виждаше от никого. Смяташе, че обхваналото я състояние на празнота, декорирано с чувството на загуба, не се усеща от никого. Тя се чувстваше много слаба и изморена...

Всеки камък има своята история – уникална и неповторима, която се разказва винаги, когато слънцето изгрява, а луната се скрива срамежливо в сянката на огненото кълбо... Уплашена, гладна и самотна...С изгряването на най-ярката вечерна звезда обаче ролите се променят... Слънцето се сбогува с живота, окъпвайки в кръв небето, за да не е страданието единствено негово... Обвива в последната си прегръдка вечния си спътник.Мечтата на човек е да споделя с някого всички свои мигове, колкото и да са кратки радостните и сякаш безкрайно дълги тъжните...

Броят на скупчените хлапета около жената се увеличи още, а възрастните слушатели се доближиха към разказвачката, вцепенени от ужасно спокойния тон, с който тя продължаваше да разкрива неказаните истини... Никога досега..

След хиляди лунни изгреви и толкова кървави залези още помня очите им... И това, което им причиних. Помня болката, която усещах, докато ме гледаха гладно, тъжно и наранено... Прегръдките, които им дарявах със заблудата, че ще запълнят пустотата в сърцата... Те искаха близост, а аз не я допуснах... Дарих ги с вкусния плод на горчилката...

Устните на жената се свиха още повече, докато тя ги прехапа, стискайки в малката си шепа още по-силно скъпоценното бижу. Усети, че гласът й ще се разтрепери, ако в момента проговори и млъкна за кратко. В опит да се прикрие по лицето й се разля гротескна гримаса на болка, която тя овладя с тънка и фалшива усмивка..

Автор: Виктория Минева

2008/12/02

Баналност

Тишина. Единствено самотното туп-туп на сърдечния ритъм просичаше периодично мълчаливата стая.
Празнота. Тя можеше да разбере погледа, взиращ се в нищото, което обгръщаше цялото помещение.
Тик – так, тик – так, плачеше часовникът на стената, срещу който стоеше седналата жена – сама. Механизмът му сякаш улавяше ритъма на сърцето на тази, която го гледаше мълчаливо. Очите й се рееха някъде отвъд всичко, където присъстваше материалната й форма. Изчезналата живинка и дух се гмуркаха постоянно и все по-дълбоко в болезненото, мъчително очакване.
„ Наздраве!” казваше тя и вдигаше за тост поредната чаша червено вино, която изпиваше на един път. Запалената пура димеше също така самотна като пушещата я дама. Уханието на череша обвиваше в плътната си, а в същото време и волна прегръдка. Задушаваше с тежестта на въздуха, която се усещаше от всеки, дръзнал да влезе в стаята, когато Тя беше там.
Всяка вечер жената сякаш ритуално сядаше сама на масата, слагаше си вечеря и неизменната бутилка червено вино. Тя си палеше ароматизирани свещи, пускаше си бавна музика на стария и прашен грамофон или си тананикаше нещо тихичко, защото не пееше твърде добре. Понякога танцуваше сама валс – обичаше бавният нежен и влюбен ритъм на това звучене. Понякога дръзваше да играе танго или поне тази част от него, с която можеше да се справи без партньор.
Нощ след нощ слушаше безкрайно изтърканите си и познати стари песни, балади им казваха днес.. Винаги намираше по нещо ново в тях. Времето за нея спираше всеки ден.
Жената чакаше отново за прашинки внимание, танцуващи с напразните надежди за бъдеще... Разбира се, внимателно убити от чуждите незаинтересованост, неразбиране и бездействие.
„Заедно?” мислеше си жената и се усмихваше с горчива самоирония. Устните й се разтягаха във фалшива „Усмивка”, която вечно се дискутираше от всички.
„Сълзи?” чудеше се Тя. Очите й отдавна пресъхнаха, а унисона между нея и празната, обречена на самота стая, изгаряше остатъците от душата на дамата с болезнена студенина.
Още в самото начало на цялото илюзорно безумие за заедност тя беше спряла да плаче, защото нямаше смисъл.
Любовта й се превръщаше с всяка изминала нощ в притъпени, безгласни стонове на сърцето. Жената спомогна много за убиването на това чувство със собствената си, безгранична, лудост – вярата, че ще се случи нещо различно от всичко, преживяно до този момент.
Душата й отдавне се губеше и рееше самотно в небитието – извадена по най-жесток начин в едно със съществото, намиращо се в утробата й преди доста време.
Той я извади, но вината не беше само негова. Винаги този писък на съвестта се дели от двама.
Защо ли обаче Тя искаше да поеме цялата тежест върху себе си? Това звучеше като най-вероятно и правдоподобно обяснение.
Нощта отмина, последната пура от кутията изгоря, бутилката вино свърши – чакането отново се оказа напразно. Него го нямаше... отново. Едва тогава Жената си даде сметка, че сигурно го ограничава и Той с голямо нетърпение очакваше Тя сама да стигне до този извод и доброволно да си тръгне.
Тъй както добрите актьори можеха безпроблемно да изиграят ролята на влюбени, така Той замайваше главата й с думи като „Обичам те” и „Не мога без теб”. Тя знаеше, че това са просто заучени и лъжовни фрази. Дълбоко в себе си не му вярваше, но искаше да има вяра в Него и така добре се самозаблуждаваше през цялото това време, че накрая прие блянът за любовта си като истина. Постоянно си мислеше така, приемаше го за нормално, въпреки че не трябваше.
Разсъмваше се. Тя отново се усмихна тъжно – беше права, както всеки път. Той нямаше да се прибере при нея докато не съмнеше окончателно.
Ритъмът на сърцето, дишането й и това на часовника се изравниха за отново, сякаш пяха в мълчалив хор. Поредната стрела на безмълвната агония се забиваше в същността й.
Тя се изправи бавно, облече си по-дебели дрехи, защото докато чакаше, забравата я опиваше до такава степен, че не се сещаше дори да се загърне с нещо, а си стоеше по нощница.
Усети парене в очите си, сигурно от безсънието, но вече знаеше какво трябва да направи.
Последните искрици надежда умряха и тя потъна във всеобхватната пустота на душата си, сливайки се с празнотата на всичко, което я заобикаляше. Превърна се в безплътна сянка, която се страхуваше от светлината.
Вратата се отключи и Той влезе тихо. За пореден път изигра безупречно ролята на влюбен и загрижен мъж, който дори подкрепи изпълнението си с подарък за Нея. Подаде й го с „Усмивка”
Тишна. Двойното туп- туп между стените огласи стаята в ритъм. Опитът на мъжа за докосване се оказа успешен. Той прокара ръка по косата и лицето на Жената сякаш галеше кукла. Тя наистина приличаше на такава - студена (измръзнала от самотното стоене), с хубав преливащ цвят на кичурите, с дълбоки празни очи и без капка разум.
Навън съмваше окончателно, а животът закипяваше с пълна сила – със същата, с която това празно помещение умираше. Поредният напразен опит за величие на Любовта изтичаше през пръстите на Самотата.
С привидно виновен вид Той легна на голямата спалня, изпълнена със спомени и приятни емоции, а Жената също – в ново очакване.
Когато непробудния сън потопи напълно Мъжа в дебрите си, Тя стана. Опакова част от багажа си в големия куфар – подарък от баща й и го подготви за изпращане на родителите си.
„Ах, колко прави се оказаха и сега победоносно ще ми го натякват” – мислеше си Тя, но това вече нямаше значение. Решението й не подлеже на промяна.
Другата част, която можеше да носи, прибра в друг куфар, който си купи сама наскоро, сякаш предвестник на настоящото й решение, и се запъти към изхода на помещението.
Преди да премине през вратата, погледна назад, за последно „Любовта на живота си”, както винаги го наричаше. Отиде до Него, целуна го нежно по челото, очите и накрая устните, което правеше често пъти и напусна завинаги този театрален спектакъл.
„Правилно ли е?” мислеше Тя и безусловно се съгласяваше с взетото от нея решение, без колебание. Отдавна това двоумене беше изчезнало от съзнанието й.
След като Той явно се чувстваше ограничен от Нея, предпочитайки чужда компания – на приятелите си, Тя нямаше друг избор освен да го освободи от присъствието си в живота му, подреден по начин, в който за Жена като нея нямаше място.
„Твърде много исках от него – внимание, разбиране, диалог и споделеност на чувствата ми. Просто исках да се държи като Мъж, не като малко, капризно дете, което тропа с крак и се сърди при всяка трудност.”Не съжали за стореното от Нея, останаха й самотните спомени, които вятърът носеше при всеки повей. Той обичаше да усеща върху себе си силата на въздушното течение – колкото по-силно, толкова по-добре.
Тя не забрави и красивите думи, макар и лъжовни, които така нежно, като звук от струна на лира, галеха ушите й.
„Щастие?” питаше се наум Тя, но това нещо го нямаше в нейния живот така, както липсваше Любовта, Приятелството и Обичта.
Купчина от парчетата на пъзела на живота й винаги не се подреждаше, а ролите непрекъснато се променяха.
Житието е низ от Самота, Тъга, Болка, Празнота и Безразличие, които непрестанно водят парада на Илюзията. А театралните им представления са бездънни и вечно нови, които всъщност са добре познатата стара Баналност.

2008/11/30

Срамувам се..



Срамувам се... от себе си,
заради твойта вечна грубост...


Мечтаех си за... нежността,
а ти убиваш я с такава лекота...

Потърсих... светлинка
в дебрите на твойта тъмнина...

Желаех... малко топлинка,
наместо бурната вихрушка...

Запалих... мъничка искра
в огъня на твоята студенина...

Разрових се... в пепелта,
за да намеря там изгубена душа...

Срамувам се... от слабостта си,
да жертвам всичко в името на любовта...
----
Говорех си... с постоянството сама,
а срещнах непримирима тишина...

Избухнах... в бурен гняв,
докато ти със спокойствие ме наруга...

Заплитах... думи сложни,
бледнеещи пред твоята словесна простота.

Срамувам се... от себе си,
че участвам в твоята измислена игра...
----
Страхувам се... от себе си,
докато продължавам да търпя...

Откривам, че... не заслужавам
да страдам, заради чужда празнота...

Срамувам се... от твойта глупост,
защото не разбираш какво е Самота!!
---
Ридаех... ала сили нямам вече,
несподелен оказа се и днес плача...

Срамувам се... от себе си,
че позволявам да се отрони поредната сълза...

Срамувам се... от своето безумие,
заради егоистичната ти и безкрайно губеща... суета...



Автор: Виктория Минева